Цял живот мечтаеш да си умен. 

Видиш ли, значело това да бъдеш жив...

мъдрост имаш, разум - чуден

за живота ти щастлив, но див.

Заслужава ли си тъй обаче

да си "умен и красив"

като просто ти се плаче

от живота несправедлив?

И се бориш с житието,

но със себе си повече,

да разтрогнеш битието 

с жалките госпожици.

Светът е мъжки, господа!

- без аплодисменти, моля ви...

ако се случи тук да си жена - 

загубен е отдавна спора ти.

Няма време за емоции

няма време за красиво

всичко пълно със пороци е

опропастено, пуснато и диво.

Няма време за хармония

няма място за спокойствие

всичко е изпълнено със какафония

смут, простор и безизходствие.

Ако жената в тебе проговори 

и мъж да си - набий я!

Тя не може с теб да спори

от "мъжество" - тя - не разбира.

Жалка е...копнее за любов

не я вини като не го отрича.

Я хвани един голям пантоф

и като хлебарка я смажи...та кой обича?!?

По-добре ще е така...

всъщност не - но тя няма да го знае

остави си я сама

за мъжа във себе си да си мечтае...

Ще го намери - може

и тогава ще е годна

пази света тогава, боже

от стихията и водна.