Един глас пронизва тишината.

Той може да няма лице –

но е тук и звучи в него името на самотата.

Не чуваш ли, това е гласът на моето сърце.

От сълзи удавена в мрака –

вървя без посока напред.

Без дъх ме остави тъгата,

затова, че те обичам, а те няма до мен.

Каква е жестока с мен съдбата!

Щастлива ли си – ми тихо шепти?

Да кацне щастието ти на ръката

за миг, а после да отлети.

Една надежда забравена блести в тъмнината –

да те очаквам с изморени очи.

Тя - надеждата, тя -  светлината,

единствено последна умира, нали?