Всички животът ни променя бавно,
дава ни радости, тъга, дори смърт,
дава ни мечти, дава ни пари и слава,
дава ни цел, посока или просто път.
Но колкото и да вървим, винаги има
къде да се завръщаме след битките.
В родния ни град, земята ни любима,
под тези звезди, обичайки ги всичките.
В изгнание, запращащо далече,
тя никога няма да се върне тук.
Нейното време в този град изтече,
никога няма да се върне тук,
където всички са я намразили вече
и тя никога няма да се върне тук,
да чуе, че времето спомен я нарече,
затова
тя никога няма да се върне тук...
Като казах "всички" малко по-нагоре,
явно съм забравил тази моя позната.
Която неведнъж ми беше говорила,
че няма как у дома да я върне съдбата.
И въпреки спомените, дори унижението,
или мъката на семейството си огромна.
Тя няма сили да издържи напрежението,
нито пък че се крие, се чувства виновна.
В изгнание, запращащо далече,
тя никога няма да се върне тук.
Нейното време в този град изтече,
никога няма да се върне тук,
където, всички са я намразили вече,
и тя никога няма да се върне тук,
да чуе, че времето спомен я нарече,
затова
тя никога няма да се върне тук...
Кой съм аз да соча с пръст,
като затова има други хора?
По-свято от каменен кръст,
по-здраво от бетонна опора,
семейство, с любов създадено,
да предадеш, просто така.
Простете на тях, че избягаха,
забравете ги и махнете с ръка...
И като пренаписвам истории,
ей тук,
където времето сякаш е спряло,
не ги пиша за разни герои,
не друг,
а за тези, чието сърце е умряло.
© Христо Андонов Todos los derechos reservados
ей тук,
където времето сякаш е спряло,
не ги пиша за разни герои,
не друг,
а за тези, чието сърце е умряло. ПЕРФЕКТНО наистина е за песен!