(Илинден)

Казах

няма в постеля

да пътувам за Ада

на моряци душите във себе си нося

подранила вода

днес сърцето заварди

настървено заръфа петите ми боси

тича бързо морето

дъхът ми щом спре

при пираните гладни

курбан да ме дава

Знам го 

слагаше в детството

мойте въпроси

във ръждиви кутии от гемии потънали

и въртеше от залез до съмване

на вдовишката мъка витлото износено

във солените къщи със прагове късни

разтопени от дългото чакане

То със дъх подчини

на жените утробата

цял живот морски вълци да раждат

с капитанския кортик замести иконата

стана бог

стана тяхната жажда

синовете с моряшки фланелки накичи

а бащите с фуражки с кокарда

на живот без отрада

ги обричаше всички

На любов, от която се мре

Море

повдигни пелерината

да те видят добре

покажи си корема от тъмното дъно

и халките венчални

със пясък напълнени

с викове

невидели земята по съмнало

разрови със ръцете си белите кости

на моряци безвестно потънали

покажи им очите от риби изпити

нека чуят ръждивия вой

на сирените

катафалки-вълни как полюшват венците

За да знаят кой идва на гости

на Илинден вратата пред теб ще залостя

пред прага като куче ще легна

докато не поискаш

от живите прошка

и от мъртвите прошка не вземеш.

© Маргарита Мартинова