Всички мои инстинкти спят.
Умът ми даже не работи.
Някаква ледена пустота
е заела мястото на съществото ми.
Не е сън, нито реалност,
не е нищо виждано досега,
а чувствата, отдавна заспали,
не тревожат ума.
Хиляди очи са ме гледали
и аз виждала съм ги тях,
душата ми толкова дупчена,
уморено заспа...
Многото е като нищото,
коя алчност ме накара -
да търся стъпки в прахтта
на отдавна отминали хора?
И спомените, за какво са ми,
след като не топлят, а само боли -
да помниш хиляди възможности,
а да не си ги имал никога ти!
Да загубиш тази младост,
която дава криле и мечти,
ей така нахалост, няма я,
просто - oтиде си...
Къде ли изчезна, не младостта,
а Душата?
Няма ли скоро пак да се появи -
загледана в нечий поглед -
неочаквано да се влюби?...
© Зорница Аламанчева Todos los derechos reservados