Всички мои инстинкти спят.

Умът ми даже не работи.

Някаква ледена пустота

е заела мястото на съществото ми.

Не е сън, нито реалност,

не е нищо виждано досега,

а чувствата, отдавна заспали,

не тревожат ума.

Хиляди очи са ме гледали

и аз виждала съм ги тях,

душата ми толкова дупчена,

уморено заспа...

Многото е като нищото,

коя алчност ме накара -

да търся стъпки в прахтта

на отдавна отминали хора?

И спомените, за какво са ми,

след като не топлят, а само боли -

да помниш хиляди възможности,

а да не си ги имал никога ти!

Да загубиш тази младост,

която дава криле и мечти,

ей така нахалост, няма я,

просто - oтиде си...

Къде ли изчезна, не младостта,

а Душата?

Няма ли скоро пак да се появи -

загледана в нечий поглед -

неочаквано да се влюби?...