Пак съм вперила поглед в нищото

и в очите ми пак плуват сълзи,

въздишка, като лист отронен,

откъсна се от моите гърди.

Стоя до прозореца  и стиснала зъби си мисля,

уж с нови криле полетях към свободата си искана,

а се чувствам така, сякаш съм сторила грях.

Усмихвам се, а душата ми тъжно проплаква,

веригите скъсах, а невидими нишки

още ме свързват с тях.

И лутам се ту в рая, ту в ада,

със съдбата на рулетка си играх.

Уморих се по пътища чужди да скитам,

да търся живота си, без да зная къде.

Ще намеря ли тихия пристан,

където спокойно да свия уморени криле?