Момиче без лице и име беше тя във сивия свят.

Нямаше по-остър нож от този, който Господ ù заби в гърдите,

и пронизващата болка я отрезви.

Искаше животът ù да бъде жив,

но само тя бе божеството, способно да го съживи.

Устните ù са вързани с черна кърпа,

в тишината душата ù крещи,

но викът ù се удавя в празния въздух,

а в ума ù танцуват демони.

Минувачите по нея хвърлят камъни

и бялата ù рокля от кърви става алена.

В душата ù от звяр раздрана се разрастваше черна дупка,

от сърцето ù се стичаха сълзи, а очите ù бяха пресъхнали.

Докато плачеше пред разпятието, тя разпъваше душата си,

усещаше как бавно забива всеки гвоздей.

Раните на месията зараснаха за три дена,

но нейните кървяха цял живот.

Болката бе това, от което се раждат всички неща.

И тогава тя позна своята душа,

която не правеше разлика между радост и страдание,

душата бе дошла да живее, да опита

и се смееше и радваше като дете на всичко.

Тя погледна пак  разпятието, но този път с усмивка,

животът е така магичен,

че дори Всевишният дойде да го опита.