Утре
Скъса се небето, бабо.
Виж, как се изцежда в улука.
Този земен път, в който се страда,
стъпка по стъпка се пада на внука.
Плаче небето, а греят очите ти,
синьото в тях не можа да си иде.
Искам пак да срешеш косите ми,
да усетя ръцете ти колко са мили.
Липсва ми, бабо, тежката ласка,
дето затрупва тъги и несгоди.
Помня я още, с нея пораснах,
в трудности тя в душата ми броди.
Но толкова искам да я усетя,
като длан, със мазоли по нея,
като слънце, което да свети,
като молитва и свещ във неделя.
Виждаш ли, бабо, мъничко искам,
а се оказва толкова много.
Нищо, нека дъждът се изплиска.
Утре ще сложа цветята на гроба.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ани Монева Todos los derechos reservados
