Комари не плашат ме сега,
хапят повече сините очи,
душата празна е сега,
няма го дъха вълшебен тук до мен.

В съня ми желая да те срещна пак,
с длан да докосна кестенявите коси,
пак в жарава да се къпя
и миг след миг сърцето ти да слушам.

Още споменът изгаря ме отвътре,
нежното докосване,
шепотът на тъмен силует,
просната си тук до мен,  затаила дъх.

Сгушена в леглото,
легнала на мойто рамо,
сякаш искаш да ми кажеш нещо,
но мракът твърде черен е. Мълчиш.

С пръст вълшебен притваряш моите уста,
а после
с устни сочни, жадни,
впиваш се в душата ми кървяща.

Разбиваш каменна обвивка,
сега сърцето ми свободно пее,
но в окови от любов,
сила нямам оковите да счупя, а може би не искам.

Сега те няма,
в мрака черен изчезна ти,
погълна те скърцаща врата
и светлината в сърцето ми угасна.

А възглавницата празна,
неприветлива, корава,
чака те,
не проумявайки ЗАЩО ТЕ НЯМА.