В ПАРКА

На пейка в парка седят дядо и баба.

Край тях въртят се дечица рояк.

Спомен след спомен вадят те от забрава...

Добре са. Млади и силни са пак.

- Помниш ли, Верче, колко хубава беше?

Слънцето спре, надникне в твоя кът,

да те погледне, в очи ти да блесне

и пак да поеме по своя си път.

Помниш ли онази чудесна забава,

когато за първи път те срещнах?

Поглед във земята  забил, тогава

целият в пот срамежлив ти казах:

"Искаш ли, Верче, ти със мен да играеш

танца чудно красив на младостта?"

Въртим се ний в вихър и още не знаем,

че кратка за нас ще е радостта.

Какво после става? - пътеки различни

житейски, всеки от нас е поел.

Сватби, дечица, грижи толкова лични,

потулен спомен един оцелял.

- Помниш ли, Ванчо, славен ти мой соколе,

по-левент във целия град няма.

Боже, нима бе всичко толкоз отколе?

Всеки си има грижа голяма.

Сняг посипа с сребро косите ми черни,

очи маслини веч потъмняха -

Защо ние не си останахме верни?

Защо всеки сви своя си стряха?

Тъй въпрос след въпрос със спомен се нижат.

Слънцето любопитно ги гледа -

дечица край тях весело каканижат.

Обичта оставила е следа.

- Помниш ли, Ванчо, а ти помниш ли, Верче?

Кой въпрос, кой отговор ще даде.

Тича към баба мило, палаво внуче.

Дядо го чакат да се прибере.

По алеите млади майки повели

във колички заспали дечица.

По пейки насядали пенсионери

със думи прехвърлят броеница.

А Слънце есенно, топло и ласкаво,

разбиращо ще им се усмихне.

Няма го вече миналото бляскаво...

Без тях животът няма да стихне.