здравей
пиша ти от известно разстояние
всеки ден напоследък вали
може би не биваше да те оставям
да заминеш, ала не намерих сили
да се скрия зад нещо прозаично
като лъжата, че съм те обичал

ти знаеш и сама, по-добре от мен дори,
как свят извън кръга ни няма,
а аз цял живот наблюдавам
едно след друго да се изнизват
мънистата от броеницата на живота
и как тежко потъват в прахта

бих могъл да съм с маска на редовен
такъв, за какъвто бълнуваше
всяка нощ, веднага след нашето любене,
докато аз го превръщах в кошмари
бих могъл и да бъда мечтан,
ако това не бе така влудяващо скучно

можеш да мислиш за мен
като за мъртъв от много години
така или иначе нямахме шанс
защото се влюбваме просто в копнежа
по своята представа за любов
и се нуждаем от илюзии,
с които да нахраним себе си,
докато се мислим за живи

мило мое момиче,
обичам те, а ти знаеш какво е лъжа
отиде си, а този дъжд ме влудява
крещя от ръба на покрива
с разперени ръце
усещам със стомаха
празнота и я запълвам
с поредните дълги крака -
патерици за кретане през живота
мислиш ли, че би могло да има
някаква надежда за спасение
в този непрестанен дъжд?