Облак черен ме притисна

на светъл празник, свят.

Дъжд от мисли в мене плисна.

Една след друга из ведро валят.

Коя съм аз? И добра, и лоша,

обзета от безмилостна тревога.

Душата ми ту чиста, ту пък пошла

отново пита се къде е Бога.

Тръгнах по улиците празни

Него, Бога да намеря.

Не го откривах в срещи разни

или в празнична вечеря.

Без посока отведоха ме в храма

краката ми преуморени.

Упоена от мирис на тамяна

моля Бог: "Ела при мене!"

Отново не откривам мир,

макар пред светите икони.

Душата като празен язовир

последните си сълзи тук отрони.

Тръгвам пак по булеварда топъл,

огрян от слънчеви лъчи.

Но от мене тежък вопъл

изтръгва се и малко ми горчи.

Природата нежно ме обгръща

с красотата на цъфтежа.

И назад не ми се връща

при ненужните брътвежи.

Завиждам малко на цветята 

и на простотата на дървото.

Извън света на суетата

намерила са място във живота.

Открили своя Бог и смисъл

да радват с хубостта безмерна.

Той с добро ги е орисал

да светят във душата черна.

Тъй без отговора на въпроса,

без своя Бог се връщам вкъщи.

Явно че душата се ядоса

и лицето малко се намръщи.

Отнейде глас изчурулика

и понесе се като перце.

С блага кротост ми извика:

"Поглеждай, мамо, с добро сърце!"

Ей го моят Бог, се сгушил там

в усмивката и топлите очи.

Колко мъдрост има, колко плам,

пред които душата ми мълчи.

В детето уж на вид невръстно

Бог е вложил мъдрите слова.

Любовта отново в мен възкръсна

и полетя уханна над света.