Вечер в Страната на спомените...10

(към цикъла :“Вечер в страната на спомените“)

Тежат натрапливо случайни ми́сли

и тъжен бродя сам във вечерта,

а късна Есен разпилява ли́сти

и бърза към разкоша на нощта...

След малко ще изгрее и Луната,

ще заблести безброя  от звезди,

а аз – прегърнал страстно Самотата

ще тръгна по познатите следи...

... А те ме водят в пътя вероятен

до Вечерта на спомените пак –

тъй както и извил попътен вятър

до бряг отвежда заблуден моряк!...

Той вярва, че намерил е Спасението         

но толкова измамно е това,

понеже неизбежно е крушението –

щом блъсне се в крайбрежната скала...

... И аз не знам, какво ме там очаква –

останал ли е някой от преди,

или единствен Вятърът оплаква

и себе си, и нас от други  дни!...

– Защо опитвам себе си да мамя?...

Отдавна знам, че Времето с погром

е минало... Илюзии не храня,

че е прескочен  родният ми дом...

А никой не живее и в съседство

невидими са спомените, знам,

но незабравен мирис скъп от Детството –

с внезапен вятър днес ме връща там!...

Бе мириса на печена капия

и куп внезапно спомнени неща –

навярно някой правеше туршия

и спомените връщаше в нощта...

... Внезапно те  реално оживяха

и станаха пак  видими дори –

край мен в тълпа се скупчиха и бяха:

с възбудата от детските игри!...

До тях се наредиха чудесата,

в които вярвах с мил наивитет...

... Увeхнали се вдигнаха цветята –

щом в Миналото  влязох с пиетет...

Заля ме звезден  дъжд от Необята

и върнаха се летните нощи́ –

смълчани в прясното сено когато

с Едно момиче имахме мечти...

... но Времето с космичното си е́го

отмъкна и Момиче и мечти,

а днес аз искам да си върна него –

дори и остаряло... (Може би?...)

Животът се оказа много сложен...

Къде е днес момичето?... Къде?...

И знам, че този ход е невъзможен,

но гледам към вечерното  небе...

Една звезда във тази луда вечер

ли очертае огнена следа –

надявам се и то, дори далече,

за нас да си помисли със тъга...

А в своята житейска суматоха –

дано́ да е щастливо то... Дано́!...

... но да си спомня „нашата епоха“ –

и плевнята със прясното сено́...

    *     *     *     *     *     *    *

...Животът ни „награби“ по отделно,

отмъкна „сенокосните“  мечти –

през Времето вървяхме паралелно,

но винаги: по мъничко встрани́!...

01.04.2020.