Навън разцъфва пролетта,

всички радват се на тази топлина,

а в мен се настанява есента

и студ сковава моята душа.

Не виждаш ли как треперя от студ,

имам нужда от любов.

Ти стоиш до мене тук,

но не чуваш този зов,

който сърцето към теб отправя

и иска ти да ме прегърнеш.

Как исках всичко да забравя

и в спомен ти да се превърнеш.

Сълзи капят от моето сърце

като жълти листа отронени,

отново към теб протягам ръце,

а мечтите от реалността са прогонени.

И ето, вече се появиха капките дъждовни,

но никой друг, освен мен, не ги виждаше,

само аз усещах сълзите отровни,

само аз усещах извора, който в мен преливаше.

Единствено мен мъката е обзела,

единствено аз ли съм нещастна сега?

Есента мечтата ми е превзела

и няма да освободи моята душа.

В сърцето мое няма капка топлина.

Господи! Дай ми сили ти

да се справя с реалността,

да изсъхнат сълзите от моите очи.

Не издържам вече тази болка страшна.

Разбери, не мога аз без теб,

душата ми е вече толкова прашна,

а сърцето още сковано е в лед!