Тишина и мрак. Сама.

 Среднощ. Две “аз”у мен в компания.

 Актъори от житейска   драма,

 на сцената  на будното съзнание.

Едното с трудните  въпроси

 към другото - в очакване поглежда:

“Коя съм? И къде съм? И защо съм?

 Изпълнена с тревога  и надежда.

Отговори! Разбра ли досега?

Аз чакам, но какво, не зная...

Печелих, губих като на война...

Дали ще мога да се опозная?!”

“Не питай мен, а мъдрия ни  Бог.

Ако си писала живот бездарно,

ще се смили ли да  отпусне  срок,

или ще го приключиш мемоарно.

Не е ли жалко в нежни  строфи,

когато е  светът  в покой,

да се тешиш със философия

върху мечти несбъднати безброй?!

 Животът не е под индиго...

Не го проспивай като лунатик!

Невероятна феерия и чудо е!

Отдавна време е да се събудиш!”

“Не ме съди за грешните посоки!

 Редът се ражда от безредие.

Живея на върха на острието

рисковано, опасно, но  без кредити.

 Животът е за мене тръпка,

 която ме люлей  щастливо

като крушенеца след буря,

надсмиващ ù се волно и кресливо...

Среднощната полемика приключва.

Две ”аз” осъмват, сключили примирие...