Ако има нещо, което да мразя
повече от празните думи,
то това са куршуми, които пазя,
да се отронват като струни.

Твърде болезнена празнина,
расте рана между нас.
Притискащо напрежение в кухина.
Супернова, взривен отровен газ.

След изстрел парализиран;
Жив миг на преоценяване.
Ридаеш пред край нереализиран...
Смъртта чака предаване.

Боря се със страха си,
да не бъда грешно разбран...
А се крия зад дъха си
разсъблечен, сгърчен от срам.

Златни ли са сълзите на героя,
ако на конвейр герои се редят?
Зло има за всички като пороя.
Гърмът избира тези, които летят.

И прекърших ли гръбнака
на зародиша на търпение в теб?
Докога сърцето ти ще чака
да проговоря, наранявайки го с жлеб?

Подарък, когато падат, са звездите.
Редки, кратки, но ярки
оттразяват се и изпълват ти очите
с искри, надежда и угарки.

Съжалявам, прости ми греха,
че не залостих разум извън хаос...
Отвъд зелената райска леха...
Времето раздробено ни бе на халос.

Ако мога раната да излекувам,
дулото ще изгриза със зъби до венци.
Защото аз вече не робувам;
Марионетка с ножица съм, режеща конци.

Виждаш, цялата грешка е в нас.
Верижната реакция на атомите и електричен ток.
Зараза разлива се като течен елмаз.
Зиготата, свързваща душите ни, изражда се в бог.

Върховно е това чувство на съблазън,
да прережа въжетата на любовта.
Но заварени са в железен оргазъм,
артериално, венозно слива ни се кръвта.

Божествa от различни измерения.
Реалността в тела зазидва ни душите.
Празнувам този миг без угризения,
защото образа ти запазвам в сълзите.

Влажно, размито сред зъби те рисувам с език...
Горчиви гилзи заместват те перверзно...
Жадувам те еротичен спомен с вкус на металик.
Ускорено времето убива ни безвъзмездно...