Той и аз - съвсем непознати на среща -

паднала ръкавица в снега ни сърба.

Пием за стопляне вино в отсрещната

кръчма, наречена „За разбити сърца”.

Няма нищо разбито, дори е уютна –

всички жени биха се влюбили тук.

Слушам гласа непознат и е хубаво,

(а кръчмарят налива ароматен мавруд).

Той вдига наздравица с ласкави думи

и ме гали гласът му като пролетен ден.

И е лято в душата ми, и е изумрудено

в очите, които не слизат от мен.

Смехът ми узря - кехлибарено грозде,

плод от вярна, но страстна и сладка лоза.

И се стича смехът ми – по-искрен от поздрав,

по- ласкав и светъл от млада бреза…

 И блестяха очите му. И блестяха очите ми -

и се лееше вино, вино с дъх на любов,

И поисках безпаметно, и поисках безименно

този мъж с дъх на вино, този мъж, този мъж…

И вечерния залез като ловък магьосник

кипна огън във чашата тежка с мавруд.

После дълго луната пътека тропосваше,

отразена в очите му - зелен изумруд.

След това си отиде, но помня всички подробности,

само бог би целувал така, само бог!

Но защо ли по листа вместо думи за сбогом

имаше капки от вино с дъх на любов?!