Един човек стоеше замислен под дъжда.
А, кислородната атака не спираше да предизвиква дробовете в гърдите му да дишат по-дълбоко…
О, колко тихо е, в моментите когато денят се жени за нощта…
Очите се затварят, а умът се рее истински високо.
Да, тъмно е. И хладно, влажно…
На някой хора им навява тъжни чувства, кофти ги подтиска.
Водата люлката е на живота, трябва ли ни показно?
Или природата към душите е съдистка?
Дали е за съзнанието филтър?
Или е спирка, за да намалим с една идея динамиката, която ни обзема…
Човекът влиза ли в конфликт със своя Алтер,
и тази среща дава ли му или му отнема?
На тихо казват срещите в главата са ни чести.
Преплитат се в желанието да са първи мисли, чувства, изводи или пък проблеми…
Във нас е силата да сме готови да направим хиляди арести,
и да сложим край на трудните дилеми.
В дъжда личи си истински кои сме!
Измива грим, сълзи прикрива, напомня мястото ни в природата къде е…
Все бързаме да скрием под чадъра своите глави,
а не оставяме тленното със Всемира да се слеее.
© Съби Седник Todos los derechos reservados