Един човек стоеше замислен под дъжда. 

А, кислородната атака не спираше да предизвиква дробовете в гърдите му да дишат по-дълбоко…

О, колко тихо е, в моментите когато денят се жени за нощта…

Очите се затварят, а умът се рее истински високо. 

Да, тъмно е. И хладно, влажно… 

На някой хора им навява тъжни чувства, кофти ги подтиска.

Водата люлката е на живота, трябва ли ни показно? 

Или природата към душите е съдистка?

Дали е за съзнанието филтър? 

Или е спирка, за да намалим с една идея динамиката, която ни обзема…

Човекът влиза ли в конфликт със своя Алтер, 

и тази среща дава ли му или му отнема?

На тихо казват срещите в главата са ни чести.

Преплитат се в желанието да са първи мисли, чувства, изводи или пък проблеми…

Във нас е силата да сме готови да направим хиляди арести, 

и да сложим край на трудните дилеми.

В дъжда личи си истински кои сме!

Измива грим, сълзи прикрива, напомня мястото ни в природата къде е…

Все бързаме да скрием под чадъра своите глави, 

а не оставяме тленното със Всемира да се слеее.