Вървях безкрайно дълго. По безкраен друм.
И търсих все финала. На безкрая.
Вървейки, все повтарях си наум,
че скоро ще пристигна във онази стая.
Вървях и стисках ключ един.
В дъжда сълзите тихо се размиваха.
А мислите объркани потъваха във дим.
Цигарен. Спомените ме раздираха.
Вървях безспир. През собствените си миражи.
Вървях през спомена за лято влюбено.
Вървях през собствените си накъсани пасажи.
Със ключ в ръка, във времето изгубено.
Вървях. И сила в себе си намирах.
Ключът изстиваше в ръката.
Стоманата шептеше, но не спирах.
Вървях. И търсех все вратата.
Вървях и падах. После се издигах.
А пътят ми илюзия е бил.
Любимата врата аз никога не стигах.
Следите някой бе изтрил.
Но в миг един видях вратата.
Затичах да отворя, но ключът заяде.
Сега разбрах - ти просто си сменил бравата.
Сега разбрах - ти просто... ме предаде...
И днес вървя. И моля някой да направи
за нашата врата ключа необходим.
Но, късно е, любов, ти просто ме забрави.
Оставам пред вратата, зад която си незрим...
ОПИТАХ СЕ ДА ВЛЯЗА... ЗНАЕШ...
© Петя Терзийска Todos los derechos reservados