В преследване издъхват

последните коли.

Дъждът едва вали,

а устните пресъхват.

Във кървавия студ

се гонят бели вихри,

отчаяни молитви 

със вятъра мълчат.

Града изпепеляват

мътрвешки мними стъпки 

и спомени навяват

за своите разходки.

Как тука са вървели

краката на дъгата,

и шарени, хвърчати

са пели за живота.

Как тичали са волно

без страх от самотата,

смъртта, и неуморно 

мечтали са с децата.

Сега градът е мъртъв,

останал без дъгата

и скришом се навъртат

у него плашилата

на призраците ледни,

които за последно

с живота помечтават

да идат на разходка.

София,

30 октомври 2012 

есен