Отне ми сърцето,
държиш го за заложник
и не ми го връщаш,
въпреки че не го искаш.
Отчупваш парчетата и ми ги връчваш,
едно по едно, като награда,
докато аз чакам, жадна,
изпила и последната си сълза.
Отне ми залеза,
всеки пъстър и разкошен оттенък
се превърна в поредния цвят,
когато го гледам само през своята призма.
Отчупените парчета се страхуват да открият, сами,
красотата му отново и да се слеят в едно.
Отне ми звездите,
блещукащи в нощното небе
и мечтите прошепнати към тях,
дори когато лунната светлина
ги крие само за себе си.
Ти не си ме скрил,
не съм аз твоята звезда.
Моля те само да не ме отнемаш от мене си!
Ще си върна сърцето, слънцето и морето!
Ще си върна залеза, звездите и мечтите!
Но отнемеш ли ме веднъж-
губя се, криеш ме, сливам се,
затъвам, потъвам и оставам при теб,
и няма да се потърся,
за да се намеря и да си се върна.
© София Сотирова Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
Аз имам теб. Без теб ще бъда пак каквото бях: последният бедняк »