Въздиша мракът в нощ изпратена,
със залп от погледи прострелва тишината,
на среща с утрото събуди вятъра,
подмамен от светкавица във тъмнината.
Откъсвам времето с прегръдка облачна
и разлюляното небе поглеждам боса,
ревниво скитали са мойте спомени
в дъха на младост среброкоса.
Не ми се свидят, днес ги зачертавам,
те искат да съм строга посивяла,
небе, земя и всичко ще раздавам -
за теб, Любов, аз вечно бих живяла!
© Сара Махова Todos los derechos reservados