Седеше по залез на морския пристан
красив мъж с дълбоки, потайни очи.
Мълчеше и рееше поглед замислен
и с мъка удържаше свойте сълзи.
Сърцето му биеше лудо в гърдите,
юмруците стиснати – чак побеляха.
Кънтяха отминали думи в ушите,
а устните тихо живота кълняха.
Години бе скитал по стръмни пътеки,
посрещал, изпращал безбройни лета.
Видял бе и радост, и мъки човешки,
разбрал бе какво е живот в самота. ...