Разминах се дори с тъгата.

Не спря до мен да ме изслуша -

за стъпките, изстинали в тревата,

в далечината бягащия пушек.

Останах и без огън, и без сянка,
макар от студ да не треперех.

Единствен ми подаде сламка

дъждът, когато ме намери.

И сам съм, но не се оплаквам.

Измих си дрехите от бреме.

Насред дъжда крещя прегракнал,

че лошо е по–хубавото време.

Една китара се разстрои,

нашарена със сиви капки,

но няма да е вечно моя

меланхоличната ми шапка.

И в дъжд се свири и се пее.

И пускат корабчета вади.

Не съм хартиен, да немея

пред няколкото си досади...