Героите са от разказа на Чудомир

              За любовта                                                                       "Майка" 

Във прехлупената стая, с опушени стени,

стара, мъничка женица мъчи огън да стъкми.

Но очите уморени, претъпени сетива,

въгленче се не разпалва да прогони тъмнина.

На поличката икона, дето помни ред молби,

ала господ милостта си не е пращал дълги дни.

Гостенин тъй чакан иде и по име нея вика:

Аз съм, бабо, ще си спомниш, в мене потърси прилика.

Днес реших да те споходя и за теб да сторя що?

Че за стареца забравен само сълзи и тегло.

Тя главата си повдигна, търсят мъртвите очи,

лъч прокрадва се надежда, нещичко да сподели:

Мойте празници са кратки, бързо слънцето изстина

и с облаците тежки, радостта ми си замина.

Спомен - нося златни менци, той отпива жадно глътка,

поглед праща ми през вежди, мен пронизва сладка тръпка.

Росната му китка стискам, как ухаят цветове

и по пътя си не стъпвам, полет - носят ме криле.

Мъж си имах с глас на славей, двама спретнахме гнездо

и в живота ми оскъден, само там видях добро.

Къщичка подслон за двама, сетне нашите деца,

но в люлка кукувица, мен заплюла зла съдба.

В люта зима тръгнал Стефан, във виелица и хала,

та е гробът му незнаен, там за него да ридая.

И на църквата, на кръста, кацнал гарван зла прокоба:

Боже, мъка ли ми пращаш, как аз прошка да измоля.

Мама седнала до мене, милва дългите коси,

гали нежно ми страните, думи тихо ми реди:

Твоят момък ще си дойде, някъде на топло спи,

по обратен път ще тръгне още с първите петли...

Гостенин тъй чакан иде и по име нея вика,

тя погали мъжки скули и открила там прилика.

Зазвъняха златни менци, пак ухаят цветове

към небето - синевата, полет носят ги криле.

Въгленчето се разпали да прогони тъмнина,

на поличката икона, чула нейната молба.