За сто лета и двеста зими
И колко пъти слънцето изгрява?
За сто лета и сякаш двеста зими,
садях сред тръни цвят до цвят... тогава,
сега са дните просто обозрими.
От долната до горната земите,
духът ми непокорен ги преброди.
И по-самотна бях от най-самите,
не хлътвах в илюзорните свобòди,
с които си залъгвате безкрайно,
душите... а след мене – пепелища.
В живота ви аз бях една случайност
и думите ви тежки още нищя.
И вадя нишки тънки, стоманени,
и кърпя с тях стиха си. И сърцето.
И с лавата, кипяща в мойте вени,
едва, но оцелявам. Общо взето.
Замлъкна ли веднъж, ще е навеки.
Ще отнеса любови непростими,
грехът, че бях все повече човек и
живях за сто лета и двеста зими...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados
Благословени и светли празници на всички!
