Повярвай ми, не знам къде да се покрия.
Лицето ми - на нищо станало е вече.
10 месеца сълзите си не мога да изтрия,
тръгна си, отиде си и вече си далече.

Уча се и мъча се да те забравя,
излизам уж с „приятели” , усмихвам се широко.
Лягам си с различни да се „разтоваря”,
но никой, никога не пуснах толкова дълбоко.

Надеждите – затворила съм в клетка,
понякога ги пускам, храня ги с трохички вяра.
Общо взето съм една безлична гледка,
но правя се, преструвам се, че съм те преживяла.

Главата ми, нарочно винаги е вдигната високо,
небето гледам, моля се и чакам Господ да отвърне...
А той стои и гледа ме, понякога си мисля, че ми казва „Споко”.
Мечтая си, а  всъщност май мълчи и знам, че няма да те върне.