Колко мило, щом запътвам се към
теб
и обличам болката с помисли
разумни,
та други да не дириш в скръбния
ковчег,
преди да чуеш молитвените
думи.


И за мен е туй най-страшната
награда,
да чакам любовта в безкрая да
пребъде,
че грехът пред Бога тъне в
забрава,
а ти съня ми обсипваш с твоята
присъда.


Тъй дните ми да са почти
отнети,
пак следвам прелестите ти
далечни
и търся теб - пъстрото в очите
цвете,
макар в душата да живееш
вечно.