Сълзата се завърна...
Кристалът й горчив
пречупи болката
в мъгливо отражение...
Отмивам две очи.
Лицето ти размих..
Да плача мога пак..
Защитната си маска
строших на прах,
трептя оголена..
Сега съм дъжд
пречистващ, млад,
немолещ,
отмил греха на думите
по устните.
Изтича в капки луди
мъртвото приличие,
във зъби стискащо
живеца ми резлив..
В последната сълза
без жал и милост
съдраната си нежност
ще удавя,
заразни думи
и вини внушавани,
измамните утехи нощни,
докато онзи сън,
във който ме докосваш,
изплува мъртъв
във очите ми.
Целувката изплюх
на лепкавия страх,
но пак боли
и още те обичам.