Заключвам се да подредя  дома си,

 преситена от суета и празнословие.

Под клоунските панделки на думите

е фалшът на понятия и на представи,

 създадени за да ни  мамят.

Бездарни самозванци на величие

творят гротеска от животите на другите,

които пък, привикнали с удобствата

 на подарената им преизподня,

проблейват във казаните щастливо.

Събират се, облизвайки си раните,

обвеяни от мазохисткото блаженство,

че е достатъчно горещ и гъст катранът...

Сред болката на извратения оргазъм

 заключават,  че във ада ще останат,

защото се страхуват от страха си...

Добре, че Слънцето лъчисто

 грее от високо.

Ако успееха да го достигнат,

и него щяха със катран да го намажат,

за да  докажат,

че тъй било е и така ще бъде.

... И ето ме пред рафтовете

с  ценности...

Две-три любови -

в прах потънали,

съзобани тук-там от времето

 и пожълтели,

но още материалът им е здрав.

Жалко, че получателите са ги върнали

с клеймо ”Морално остарели”.

Не искам да ги хвърля.

 Ще ги изтупам от праха,

нека ги има...

 Защото имат стойност и ще грейнат,

 за да ме топлят в костеливата ми зима.

Останалото на лавицата са флиртове,

фалшиви обещания за вярност и изневери.

Изхвърлям ги с  презрение...

Многогодишни, стари, отлежали -

на следващия рафт лежат приятелства,

изпълнени със преданост и вярност,

но се разпаднаха,

изгнили от предателства.

И тях захвърлям,

 рафтът зее празен,

домът ми също сякаш опустя.

Остана рафтът със роднински връзки.

Вместо еднаква кръв - имоти и пари,

вместо любов - дела, делби...

Замахвам и с една ръка

изпращам ги в небитието...

Най-после - ето! -

всичко е разчистено...

От джоба си изваждам

МЪНИЧКА НАДЕЖДА

и най-отгоре я подреждам...