Закъсняло признание

Когато тишината стане дълбока,
а си сам и отлита смеха.
Когато усещаш, че сменил си потока
се носиш напук на скръбта.
Потърси си тогава една нова насока,
вдигни ти високо глава.
Спомни си че тя е коварно жестока,
но така е устроен света.

А тя вече е толкова стара,
колкото свят, може би два.
Поука ни дава, а може поквара,
но среща сърца със сърца.
Високо над мен блещукат звездите,
сред черната нощ стоя в тъмнина.
Опитвам, не мога да скрия сълзите,
на нежна ранена душа.

Далече от мен огнище изгаря
човешката мътна печал.
Далече вървя сам подир края,
на онова що сам съм избрал.
Вървя и си мисля там сред безкрая,
като човек току-що осъзнал-
в живота не всичко гадая
нищо че все така съм мълчал.

Дали от огъня далеч зад гърба ми,
дали от жарта вътре в мен,
студената буца в гърдите говори
за тежък безвременен плен.
Основата на всички душевни затвори,
фундамент отровен и тъй вледенен,
си остава този който трепери
скован от страха си студен.

Та нали вярата крепяла човека,
та нали след тъмата идва деня.
Дали някой помни какво е пътека,
извървяна докрай с лекота.
Не и аз, признавам с досада,
не знам за живота много неща,
Но дали е достатъчна тази награда
за човек с мъртва душа.