Защо ме караш да се връщам

към онези детски дни,

когато още не знаех какво е любов.

Когато бях изпълнена

с толкова много мечти,

а сега животът е нов...

Вървя по улицата към родния дом,

пътят към него е вечен.

Търся в спомените подслон,

скрити в сърцето, далече...

Караш ме да изпитвам всичко,

в което мислех, че вече не вярвам.

Караш ме пак да те обичам,

а да не искам да го повтарям...

Защо ме гледаш така, както преди?

Не виждаш ли, че това ме убива.

Връщаш ме към онези отминали дни,

в които бях толко щастлива...

Защо си играеш с душата ми,

нима е останало нещо от нея?

Малко ли направих, за да ме забравиш,

а сега ме караш пак за обич да копнея.

Защо не мога да сваля от теб очи,

не вярвах, че още си всичко за мене.

Защо ме докосваш така, престани...

Не виждаш ли, че не мога без тебе?

Тази обич ме подлудява,

разделя пътя ми към теб на две.

Затова сега си заминавам,

пазейки вечно спомена за теб...