Черно ми е, знаеш ли!?...

Защото... защото нищо не е

честно на този свят.

Защо и ние двамата със тебе,

не бяхме част от него,

част от таз - голямата лъжа.

Пазим ли изобщо нещо?

Мене... тебе, пазим ли света!?

Защо сме още тук, и ти, и аз?

Защо говорим си във мисълта,

а не... а не на глас?  

Защо не се обичаме както някога?

Сякаш днес затворена за нас е таз

врата, ръцете ми застиват в двете железа, 

от които мога само две сълзи да ти даря.

Прости, прости ми, че се връщам пак,

за този стих прости и забрави,

роди се той във изблик на тъга, 

в желание за миг покой на моята душа.