Да пиша - само това ми остана,
то не беше живот, то не беше драма,
то не бяха приятелства, раздели, отрови
и все имаше някой душата да трови.

Да живееш за себе си - така ли трябва?
Да живееш за другите - това е гавра!
Да искаш всичко - да имаш мечта.
Да бягаш от Нищото - живот в тъга.

Да търсиш все нужното - безсмислена цел.
Да виждаш ненужното с очи на орел.
Да можеш, да искаш, да знаеш как.
Защо, за Бога, живеете в мрак?

Иронично погледнато, това е живот
прекрасен, безсмислен, без капка порок.
И пак, тъй погледнато, е нашият свят
с шосето дълго и пътят пряк.

Какво ще намерим, се питаме ние.
А нашите цели, ни казвате вие.
О не, не искаме, ама не спорим!
Аз млъквам! Защо въобще ли говорим?