Засвири с кавал, юначе,

че да изплачеш болката

по либе бело, румено,

със уста - сочна ягода,

със очи - черни маслини,

със снага - тънка топола,

що чалмалия посрами,

посрами, младост погуби.

Забради, майко българска,

шамията, майко, черната,

изплачи, майко, сълзите

по чедо младо, левенто,

що хвана гора зелена,

борба с душмани да води,

за мило либе да мъсти,

що са му кърви попили

в земята, майко, черната.

Съгради чешма, майсторе,

и в нея ми вгради сянката,

да тече вода студена,

от тънки, пиринч-чучури.

Вода в чучури да шушне,

да шушне и да разказва

за туй робство черно, кърваво,

как чалмалия открадва

мъжко дете от майка,

яничарин да го направи,

как той сестра отвлича,
при паша да я заведе,
в харем ханъма да стане,

как аги момци погубват,

а майки сълзи ронят, кървави,

за чеда, грешно затрити,

за чиста вяра, христова.

Да пее, чешма, да разказва,

да слушат деца и внуци,

да слушат и да разказват

от векове, майсторе, за векове.