Затворникът от спомена за теб

Здравей, мили, пак съм аз.
Идвам да те навестя.
Душата да ти просветя.
Какво стана, нима забрави ме?
Знаеш ме, знаеш! Остави ме!
Сега защо пак идваш, ми кажи?
Ясно ти казах: Не ме търси.
Недей, не мълчи.
Кажи каквото искаше да кажеш.
Какво, думи нямаш?
Тогава как да ти простя смяташ.
Защо толкова ме искаш?
Не виждаш ли, че само ме нараняваш.
Защо душата не спасяваш?
Знаеш ли как ме боли?
Но, не - ти продължаваш.
Все по-силно, все по-силно.
А аз крещя ли, крещя...
Това трябва да е шега?
Или сън? Но защо не е?
Това е кошмар, в който живея.
Искам чувствата да си излея.
Но те разкъсват листа.
Както правят и с душата ми.
Нали любовта било чудо неземно.
Тогава защо страдам, защо се терзая?
Къде е рая? Къде е чувството? Няма го.
То стана горчива болка, която ме разкъсва.
С отрова тя всичко пръска.
То вехне ден след ден като мен.
Как да го напиша на листа, като той се къса?
Къде всичко между нас се скъса?
Защо не искаше да ме чуеш,
когато ти говорех с очи.
Но не, ти си мълчи!
Защо трябва да казваш нещо?
Ти си ледена статуя, та те не говорят!
Камо ли да спорят.
Защо ме молиш да ти простя?
За какво?
Та ти няма да се промениш,
дори света да измениш.
Късно е вече, прекалено късно.
Когато съм с тебе, се погубвам.
Душата си едвам откупвам.
Когато съм без теб, умирам.
Започвам да се презирам.
Не ям, не излизам вече.
Доволен ли си, станах затворник.
Затворникът от спомена за теб.
Къде остана топлото: Привет?
Пак ли трябва да съм самичка?
Докога е това наказание?
Та аз обидих ли някой, нараних ли някой?
Не. Но иначе ме съди всякой.
Искам силна пред теб да се изправя.
И да ти кажа, че за теб нищо вече няма да правя.
Да ти кажа, че те мразя. Че ми съсипа живота.
И какъв е извода?
Извода е, че сме осъдени с теб да умираме бавно,
леко по леко. Но ти ме повлече и мен.
Завинаги да съм в плен.
Радвай се. Защото може без теб да умирам,
но до смърт ще те презирам.