Утрото навън е мрачно и студено

и така ми липсва морето зеленикаво.

Мечтите ми са там, във пясъка затрити,

а спомените – белезникави...

Есенният студ за гърлото ме стиска,

дъждът неспирен носи ми тъга.

Причува ли ми се, че гларус писка,

или звукът е само в моята глава?

С носталгия се връщам към морето

и газя в пясъка, и парят ми очите,

щастлива, че съм там, където

за мъничко поне оставам скрита.

Не ме откривайте! Не ме търсете!

Не отмивайте солта от моите коси!

Там, на брега ме оставете,

там, насред пенливите вълни.

Оставете ме да се загубя

из уличките тихи, из морените

с художника, със четката прегърбен

над рисунките отмити на поетите.

Да усещам мидичките остри и красиви,

болезнено в петите ми забити

и очите на момчето синьо-сиви,

момчето, дето гонеше вълните.

Сега в устата ми сладни вкусът на мента,

а кожата ми пари, сякаш изгоряла.

Но знам, илюзии са моите морета,

с мечти отново съм се заиграла...

Да, фотевското лято си замина с влака в десет

и маха дълго със ръка,

но мойто синьо лято, като стара песен,

завинаги ще тлее в моята душа.