Зима
Нещо сякаш се обърка с времето на пролетта.
Вместо да си спи дълбоко, тя надзърна вън в нощта.
Сънено премига с топли, слънчеви очи...
Стреснатата зима, смаяно се сви.
Дръпна се дълбоко в сенките...
За пръв път видя как се будят вейките.
Беше запленена от този подранил живот.
Дискретно си покри косите
и смири до себе си вятъра - койот.
Пролетта пристъпи, мислейки, че е сама.
Заплете мрежа от небесна синева,
изпра я в незаспалите реки
и с нея уморената земя покри.
Сякаш беше зимно чудо!
Зимата беше кротка и добра.
Скрита в мрака, кротко своя час изчака.
Че не е сама, пролетта така и не разбра.
Накрая, сметнала, че е доволна,
тя се прибра, легна и заспа.
А добрата, бяла баба, нежно
покри я с новичко одеяло снежно.
Вече можеше да пусне зимните си ветрове.
Трябваше да се погрижи за подранилите цветове,
за хората и за дивите зверове...
Трябваше да покрие планинските чела,
за да може после за реките да има вода...
Накрая, доволно тръсна глава.
Беше си взела времето! Беше си дошла!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Маргарита Ангелова Todos los derechos reservados