Нещо сякаш се обърка с времето на пролетта.

Вместо да си спи дълбоко, тя надзърна вън в нощта.

Сънено премига с топли, слънчеви очи...

Стреснатата зима, смаяно се сви.

Дръпна се дълбоко в сенките...

За пръв път видя как се будят вейките.

Беше запленена от този подранил живот.

Дискретно си покри косите

и смири до себе си вятъра - койот.

Пролетта пристъпи, мислейки, че е сама.

Заплете мрежа от небесна синева,

изпра я в незаспалите реки

и с нея уморената земя покри.

Сякаш беше зимно чудо!

Зимата беше кротка и добра.

Скрита в мрака, кротко своя час изчака.

Че не е сама, пролетта така и не разбра.

Накрая, сметнала, че е доволна,

тя се прибра, легна и заспа.

А добрата, бяла баба, нежно

покри я с новичко одеяло снежно.

Вече можеше да пусне зимните си ветрове.

Трябваше  да се погрижи за подранилите цветове,

за хората и за дивите зверове...

Трябваше да покрие планинските чела,

за да може после за реките да има вода...

Накрая, доволно тръсна глава.

Беше си взела времето! Беше си дошла!