Седнах на чашка кафе -
нещо в мен крещеше,
раздираше ми душата.
Без да усещам -
дърпах дима от цигарата,
гледах със замъглен поглед
и ехидна усмивка -
безразлично всичко ми беше.
Знаех за края и го очаквах...
И точно сега, когато се смеех
сякаш празнувах -
очите ми станаха
страшно големи,
почуствах, че цялата изстивам,
но това беше за миг
До мен падна чаша, счупи се.
Стори ми се, че чувам
звъна на вашите чаши...
От съседната маса
ме гледаха две порочни очи
на наконтено момиче
с насмешка в зениците.
Гледа ме продължително,
после извърна поглед
към съседната маса,
откъдето един господин
я следеше с очакване.
Тя бавно стана -
погледна ме още веднъж
и се усмихна.
Тогава почуствах,
че тези порочни очи
са разбрали за мисълта ми -
да забравя,
да изтрия,
да изстина,
да убия всичко у себе си,
което отчайващо
ме води към теб!
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados