1 nov 2007, 16:24

* * *

  Prosa » Otros
1.2K 0 1
1 мин за четене

 

     Помниш ли, любими?
Снегът искреше в слънчевата светлина, той тичаше с лудориите ни, с твоя смях. Криеницата сред боровете, малкото дървено мостче... А вечерта? Премръзнали в блъскащата виелица, ти и аз, в прогизналата пустош, в излъсканото небе на нощта. Помниш ли как се търкулна по склона, как извика, а аз уплашена дотичах, за да полетя с теб през преспите и пъновете. А после дискотеката. Мойта първа и последна дискотека. Бях толкова объркана... Деляха ни годините, деляха ни две деца и вече наченат развод. Деляха ни нелюбими мъже, хорски очи и злостни приказки. Делеше ни хубаво, делеше ни и лошо.
     Кратки срещи, погледи, две думи и дебнене в моето откъсване от миналото, което все още беше сегашно, което ме опъваше в юздите си, оплитах се в навиците си, в характера си, във възпитанието си. Колко дълго траяха лъжите ни, недомлъвките, спестяването на истината. Колко дълги бяха разправиите ни, колко се измъчвахме, докато от мен се изтръгне необходимата думичка, случка, история, за да дойде доверието, а може би и уважението...
     Трябваше ли, любими, да правиш дисекция на цялото ми същество, така да вникваш в хората, които те заобикалят, с които се сблъскваш, да анализираш, да трупаш разочарования, да събираш час по час обезверяването, което води до безсилие?
     О, как те обичам, любими!
     Как се вълнувам, когато мисля за теб, как винаги трепвам и глупаво се усмихвам, когато те видя. Обичам да те гледам, обичам да те слушам, дори когато нервно и сопнато ме поучаваш, или пък спокойно ми разясняваш, или просто ми разказваш. Обичам да те слушам, макар и невинаги да те доизслушвам. Макар и невинаги да те разбирам, защото мъничкото "Аз" пречупва думите в своя обида, болка, или злоба. Ту разбираща, всеопрощаваща, отстъпваща, ту хапеща, та понякога дори безогледна. Как не усетих лекотата, с която бутнахме онова, което с тебе наричахме доверие и уважение, което така трудно събирахме камъче по камъче през тези години?
     Нещо се е случило. Отишла ли си е любовта? Имало ли я е? Безразлични ли сме един към друг?
     Всъщност, ти обичал ли си ме?
     Сега срещите ни са разредени от дълги дни, над разговорите ни тегне неизказаното чувство за вина - кой и къде сбърка, кой с какво не разбра и не помогна на другия?

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Севдалина Георгиева Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...