Стаята я огряваше сутрешното слънце. В нея беше още по-светло, когато слънцето се отразяваше в белите възглавнички по пода. По стените бяха закачени портрети на неговите предци, извършили геройства и кражби, които  бяха давали, но и които бяха грабили с жестокост. В стаята се носеше приятен аромат на  праскови от запаленото наргиле, който се усилваше с всяка изминала минута. Странните рисунки, които бяха разпилени на бюрото, я плашеха, но тя продължаваше да ги гледа и да се опита да разбера какво всъщност означаваха. Голи жени, лежащи в средата на стаята. А около тях разпилени възглавници. Жените сякаш  умираха изтощени и немощни дори да отпият глътка вода. Всяка една от тях се протягаше към чинията с плодове  в последен опит да подхрани свойте жизнени сили.

    Колкото по-дълго ги гледаше, в нея все по-дълбоко се зараждаще усещането, че и тя един ден ще бъде върху един лист. Нарисувана от Али, с измъчено лице и ръце, протегнати към последното късче светлина, което би и помогнало да се съживи.  Очите и се насълзавяха, тя осъзнаваше, че жените на рисунките са неговите съпруги. Тя знаеше за тях. И за нея беше нормално той да има повече съпруги. Но тя така и не ги беше срещала. Али и беше разказал, че първата му съпруга полудяла и я изпратил в санаториум, втората живеела в другата част на сградата, но тя никога не я беше засичала. Тя беше неговата шеста жена и само веднъж се беше осмелила да го пита за другите съпруги. И се задоволяваше само с това, което той и казваше. Когато преброи рисунките, те бяха точно пет. А за шестата бе приготвен  чист бял лист.

      В онзи момент тя разбра. Той  погубва всяка жена в неговия живот, а после ги рисуваше, за да увековечи свойте победи над жените. Сълзите се търкулваха по нейното лице. Вътрешно крещеше, искаше де избяга, сърцето и се беше свило от страх. Тя разбираше, че шестият лист беше отреден за нея. Изведнъж нещо се случи в нея. Вече беше спокойна, сърцето отпуснато, а на устните и усмивка. Плашещо спокойствие беше изписано на лицето й.  Тя не съжаляваше, че беше загърбила спокойния живот, който можеше да води със Сюлейман, не се притесняваше вече от факта, че Али ще я нарани. Тя, Жасмина, ако можеше да върне времето, пак би се отдала на Али с цялото си сърце, защото любовта е съвършена, но човекът, към когото изпитва тази любов, е несъвършен. Не съжаляваше за пропиления си спокоен живот, защото тя не обичаше Сюлейман, приемаше го като приятел. Докато Али беше различен, всичко с него беше сложно. Той си менеше настроенията бързо. И въпреки това, в малките неща тя откриваше неговата любов към нея.

      Спокойствието беше дошло. Тя разбра, че е получила онова,  което цял живот е търсила - любовта, съвършената любов. Тя не я откри в спокойния и сигурен живот, а в бурния, в живота, изпълнен с множество препятствия. Това бе любовта, изпепеляващата любов, онази, която жигосва сърцето и остава за цял живот.

  Али я гледаше от 15минути, без да отрони нито една дума. Жасмина погледна за пръв път нагоре и го видя. И вместо да избяга от човека, която я погубваше, тя се затича към него и го прегърна така силно, сякаш за да не може той да избяга. Али я гледаше в очите и сякаш остана бъзмълвен и стреснат от нейната реакция. Без да каже и дума, той отиде до бюрото, взе белия лист и го хвърли в кошчето. А на нейното лице продължаваше да е изписана усмивка, а сълзите продължаваха да се плъзгат по нежната и кожа. Но това бяха сълзи от радост, сълзи на щастие от намереното спокойствие. Жасмина се обърна към него и изрече:

 - Щастието и любовта не могат да се открият далеч от бурята, а само в нейния център...