Обикновено не ми е трудно да започна да изливам мислите си върху белия лист, защото винаги сядам да пиша, когато имам какво да разкажа. Сега е малко по-различно, защото макар че имам какво да кажа, не знам дали искам да мисля за това, но някак си чувствам, че имам нужда да го направя.
Винаги съм се чудила на хората, на себе си... защо пием от онази чаша, с иначе така сладкото съдържание, която обаче на дъното си крие горчилката, която сякаш е неизменна част от цялото удоволствие. Тръгваме с мисълта за нея, но сладкото вино, да речем, така ни примамва, че забравяме за горичилката и пием като за последно. Съзнателно или не, ние сами се нараняваме, само за да изпитаме миг наслада, който бързо бива изместен от не просто миг огорчение. То трае по-дълго, по-силно е и по-трудно се преодолява. Дори и мислите за отминалата наслада не премахват натрапчивия вкус от разочарованието. То някак тежи с такава сила, че за миг сякаш те отказва да посегнеш към следващата чаша, за да не бъдещ наранен отно ...