1 jul 2007, 9:19

15 минути проклятие 

  Prosa
977 0 0
1 мин за четене

Седя в кафето - беше към 22:00, съединили сме три маси и с теб сме седнали диагонално, музиката гърми, а душата ми лети. Всичко беше много хубаво, докато не влезе ТЯ! Ти стана и отиде на бара, а тя седна на празния стол, на който ти преди малко седя. Всички ме гледаха със съжаление. Дойдох до теб, поканих те на масата ни, а ти, свел поглед, ми отказа. Чудех се какво съм направила, за да не можеш да ме погледнеш в очите и накрая разбрах: седна един приятел и ми каза, че не си заслужавало да съм тъжна заради теб и ми каза, че си с нея. Но как беше възможно - та тя е жена, изтъкана от лъжи и злоба, лицемерна и самодоволна, усмивка, която ми казваше: „Той е мой!”. Ако беше с някоя друга нямаше така да тежи и боли, но знам, че тя го прави заради мен. Гледах безмълвно и следващите 15 минути не си ги спомням, спомням си единственно смеха на лицемерието, който се забивеше в мен като кама. Погледа й, който искаше да ме унижи, ръцете ви, стискащи се. Горката аз, клетница, изхвърлена на пътя, студен и тъмен, а около мен - разбитото ми сърце. Знаеш ли какво е предадено сърце? Моето! Ето защо не ме гледаше в очите, не смееше. Отидох до тоалетната, за да се съвзема. Не знам колко време съм стояла вътре. Но знам как се чувстваше сърцето ми: като птица без криле, като орел без полет, като дете без дом. Сърце, мразещо любовта. Върнах се, ти сведе глава. Погледите ме убиваха, но аз се усмихвах, сякаш нищо не знаех. Звездите ми крещяха, а сърцето ми те кълнеше: защо уби една мечта, едно желание, две сърца, две тела?!...


                                                                                                                   09.09.2006

© Нати Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??