Беше един от онези дни, които оставаха в съзнанието ни с нещо наистина значимо.

Вдигнах поглед от тефтера и се загледах в последните слънчеви лъчи, които сякаш сбогувайки се целуваха пожълтелите есенни листа.

Затворих очи, вдишвайки от хладния ноемврийски въздух, който проникна дълбоко в дробовете ми и прониза костите ми, и се усмихнах.

Беше ми много любимо да започвам с: "Беше един от онези дни, които..."

Още по - любимо ми беше, когато денят наистина започваше с нещо значимо и запомнящо се.

Във въздуха се носеше миризма на огън, който създаваше някакъв уют. В съзнанието веднага изникваше чаша топло мляко, домашно приготвен кекс и "Сам в къщи". Ухаеше на Декември.

Месец на споделености и чудеса.

Така бях устроена аз - вярвах в добрите феи, чистотата на хората и красотата на утрешния ден. Вярвах в новото начало, в случването и в сбъдването.

А когато се чувствах несигурна и земята се разклащаше под краката ми... Е, тогава вярвах в теб.

Непоклатимата сила, която ми вдъхваше увереност и спокойствие.

Пред теб не се страхувах да съм слаба; нито да ти показвам белезите си.

Отдавна не бях малкото момиченце, което плаче скришом, заровило лице в дланите си.

Имах смелостта да викам и крещя пред теб; да се смея силно; да плача с глас или просто да държа ръката ти, притихнала.

Имах смелостта да бъда силна, когато трябва, но и да бъда слаба в слабостта си.

Влязох в хаоса ти решително и безстрашно, и още по - неудържимо подредих в душата си така, както на теб ти харесва.

Оставих ти дори и ключ, за да си идваш, когато пожелаеш.

В залеза на мечтите ми и в изгрева на надеждата ми се зароди онзи трепет в душата, който изпитвам към теб във всяка една възможна секунда. И във всяка една възможна минута те чакам, а колко много обичам, когато идваш.

Мога да изпиша тонове редове за твоето пристигане; за промяната в очите ти и за хилядите слънца, които запалваш в умореното ми небе. Без умора мога да пиша за пулса ти; колко бързо набира обороти и как е единственият звук, на който мога да спя спокойно.

"Сърцето ми трепти с лекотата на пулса на Вселената", прочетох някъде. Вече дори не си спомням и къде, но се уверих колко е вярно в момента, в който се срещнат очите ни.

Създаваш усещане за топлина, а гравитацията изчезва.

Синьо е, с виолетови отенъци (или зеленикави, като косите ми)

Спираш времето, а днес, вчера и утре не съществуват.

Ти и Аз сме в окото на бурята...

Послепис: Цвят слънце си и е така хубаво, когато блестиш в късните ноемврийски дни