Понякога трябва да застанеш на ръба на себе си за по – добра видимост
Владислава Тодорова
Светлините от все още отворените магазини се отразяваха в порозорците на преминаващите коли и градски транспорт.
Не знам дали усещането, което създаваха беше коледно или по – скоро носталгично.
Дали тъгувахме по нещо, което е било и което не знаехме ще бъде ли отново или тъпото чувство нямаше нищо общо с наближаващите празници?! ...
Кратките истории почти никога не ми се получаваха.
Това, което беше в дълбините на душата ми и напираше да излезе на повърхността никога не се побираше в няколко изречения. Както не можех и теб да събера в няколко реда, нито да те заключа между някоя запетая, и едно многоточие...
Да пиша за теб е второто ми любимо нещо.
Премигващите на минаващата линейка сини лампи отклониха вниманието ми от така приятните за теб мисли.
За миг се върнах в детството и последната елха, която украсихме. Лампичките, които й закачихме светеха в най – различни цветове и придаваха синкави отблясъци, които се отразяваха навсякъде.
Беше коледно и беше споделено, и заекът тичаше в краката ни.
Чакай... Това не е спомен от детството.
Това е спомен от момент, който ме изпълваше с топлина и щастие, и ме караше да се чувствам като дете.
Безгрижна, игрива, свободна и щастлива.
„Щастие. Просто като чаша шоколад или сложно като сърцето. Тръпчиво. Сладко. Живо“, Джоан Харис, „Шоколад“
Безднадеждната романтика, която бушуваше в гърдите ми; вярата в добрите феи, красотата на утрешния ден и нежността течаща във вените ми, ме изправяха всеки ден срещу света, държаха здраво ръката ми, и поддържаха надеждата ми жива, че все пак спасение за човечеството има.
„Гордея се само с едно – че мога да обичам ужасно много. Любовта не е план – първо да се срещнем, после да излизаме няколко месеца, след това да запознаем роднините. Не. Всичко става за три секунди. И никой не знае какво е то, освен ти, и човекът срещу теб“, е казал великият Чочо Попйорданов.
И в подредения хаос на още по – разхвърляните ми мисли, мога само да въздъхна за всичко хубаво минало покрай мен, като приятен повей на вятъра...
И в най – тъмното на светлината ми, и в най – светлото на тъмнината ми; в най – подреденото на разхвърляното ми и в най – разхвърляното на подреденото; в шума, тишината, казаното, и премълчаното, се гордея само с едно – че мога да обичам ужасно много!
Послепис: В последните ноемврийски дни и в почти отминалата година съм благодарна за това, което ми се случи, и за това, което ме подмина. Което все още не се е случило – тепърва предстои (Вселената си знае работата и никога не стои безучастно). Пускам това, на което му е било писано да си отиде и отварям сърцето си за новото, което трябва да дойде.
Ами ти, читателю, готов ли си да отвориш страниците на следващата книга от живота ти и да започнеш отначало?
© Todos los derechos reservados