“Лъжа е естествено, разбира се, че те лъжа. Аз ако не излъжа такива като теб, кой да излъжа. Откъде, мислиш са парите ми…„ – помисли си пълния мъж, а после присви малките си хитри очи и с лукава усмивка каза:

- Съжалявам, направих всичко по силите си, но не мога да ти върна парите…

Младата жена почувства, че в нея се надига гняв, но успя да го потисне и без да каже довиждане си тръгна. С кривите си болни от детски паралич крака, с походка на пате, стигна до колата си и се качи в нея. Чак сега даде воля на чувствата си и безпомощно заплака. Вече не помнеше при колко екстрасенси беше ходила и всички се оказваха мошеници. Нямаше лек за нейната болест, а те обещаваха отначало, че ще ѝ помогнат. Прибра се вкъщи.

Медицината беше безсилна, това го знаеше, беше изчела много литература по въпроса и се беше срещала и с лекари. Детският паралич беше неличим, краката ѝ щяха да бъдат криви цял живот.Тогава тръгна по екстрасенси с надежда, но без резултат. Вече цяла година пиеше всякакви отвари и билки каквито и даваха. Даже последния път стоя един месец вързана с въжета на краката за леглото, за да ѝ се изпънат костите, но полза нямаше. Беше уморена от това ходене по мъките и обезсърчена. Затова реши да не се подлага вече на каквито и да било процедури. Надеждата, че ще може да ходи нормално я напусна. Беше борбен човек, но се примири, че ще бъде инвалид цял живот.

Тя беше двайсет годишна, хубава и привлекателна, но недъга ѝ възпираше момчетата да имат сериозна връзка с нея. Само едно момче я беше поканило на среща, но после не се обади. В моминското ѝ сърце се беше разгоряло непознатото за нея чувство на любовта. И с колко трепет очакваше той да се обади, но телефона мълчеше.

Имаше малко приятелки, които ѝ се обаждаха все по-рядко. Понякога идваха и ѝ разказваха за живота си, за любовите си, а тя мълчеше и криеше от тях болката си, че никога да няма да има семейство. Никога няма да срещне мъж, който да я приеме такава каквато е и да я заобича.

Тя се казваше Ира и живееше с майка си. Баща си не помнеше, напуснал ги когато е била малка.

Беше летен ден, бяха изминали няколко дни след като ходи за последен път при екстрасенс. Въздухът миришеше на дъжд. Може и да завали, мислеше си тя и беше тъжна. Винаги в дъждовни дни беше тъжна. И днес беше с понижено настроение и го отдаваше на времето. Тогава ѝ се обади по телефона най-добрата ѝ приятелка. Съобщи ѝ,че приятелят ѝ, който живееше в друг град  и е предложил да се оженят. Това беше тежък удар за Ира. Обичаше приятелката си и се радваше за нея, но осъзнаваше, че я губи. Ще се обажда до време, а после като я налегнат семейните грижи,  ще спре да се обажда често. И ще се виждат рядко, нали другият град не е близо. Така си мислеше тя и се натъжи още повече.

И почувства, че трябва да отиде на църква и да запали свещ. Започна редовно да ходи всяка неделя и стана смирена и успокоена. Попът, млад мъж, винаги я изслушваше търпеливо и ѝ даваше кураж в борбата ѝ с трудния ѝ живот. Запозна се и с други жени, които идваха на проповедите. Научи се да носи кръста си и спокойно да приеме съдбата си.

Реши да напише книга и да разкаже за патилата си и за болестта си. Всичко това за нея беше  урок и изпитание, което каляваше характера ѝ.   Написа я за няколко месеца и я занесе на едно издателство. Те решиха да я отпечатат. Беше изненадана и радостна, че хората купуваха историята ѝ и книгата скоро стана известна.

Веднъж, няколко месеца след като издаде книгата, както си седеше в беседката на двора и шиеше гоблен, входната врата се отвори и към нея се приближи красив мъж със същата походка като нейната. Веднага го позна. Това беше нейната бъдеща и единствена, истинска любов. Запознаха се. И скоро се ожениха.