Внимателно и тихо отвори вратата на студената стая. Глух прах облъхна лицето му. Тихо изскърца вратата, а тъмнината стоеше все така непрогледна. От студ отиде в студ. Тръгна, а стъпките му бяха меки по наслоения прах. Стигна стола. Кожения стол. Пипна го, ръцете му се вледениха. Хвана го здраво и го дръпна за да седне. Седна. Студ. Настани се удобно, надвеси се над бюрото, което изникна от нищото. Е така, от тъмнината. Опря лакти о него. Зарови глава в ръцете си. Разроши се и понечи да извади свещ от раницата си. Чу шум. Вятърът кършеше клони. Бръкна, извади свещ и огниво. Запали свещта, постави свещта, свещта светна. На едвам мъждукащата светлина той отвори книгата. Беше стигнал до средата. Имаше още много да пише за неговата си история. Ох, колко дълга беше тя. Колко самотен е светът… Извади мастило, извади писалка. Топна, драсна и продължи. Буквите се лееха завъртяно и ефирно по белите листи. Леко по леко, лист след лист, се изпълваше поредната част от живота му. Първо бавно, мозъкът се противопоставяше, криеше спомените, отбягваше ги. После свикна, целеустреми се към красотата, която творяха ръцете му. Умори се и спря. Леко прибра писалката и мастилницата в раницата. Духна свещта и изчака очите му да свикнат. Прибра и огнивото. Стана, върна стола на мястото му. Подготви се за поредното преминаване от студено в студено. Излезе през вратата. Тихият полъх на нощния вятър го облъхна. Слезе по ниските стълби. Отиде на пътя. А той беше пясък, ронлив и черен от нощта. Запъти се нататък. За него денят беше почивка, а нощта – спомени. Продължи към следващата прашна и студена стая на кътчетата от душата си. Само така можеше да се види, да се разбере, да пише за себе си.