А можеше да не ми подадеш запалката. Можеше да кажеш: „не, тя не пали, от друг (или от друга) взех огънче. Остави ме сега (или остави ме завинаги)“. И аз щях да си тръгна. Просто така да подмина думите ти. Какво пък. От другиго щях да взема запалка. Все някак щях да си запаля цигарата. Все някакво огънче щях да намеря. Но не, ти каза: „разбира се, заповядай“. Тембърът ти ме срази. Леко настръхнах, но беше зима, нямаше как да забележиш. А и дори да беше… И тъкмо да ми подадеш запалката, дръпна ръката си обратно и с очи, вперени право в моите очи, попита почти заповеднически:
– Нали няма да пушиш, докато вървиш?
Гласът ти беше тежък, погледът ти беше тежък, излъчването ти, движението на цигарата между пръстите ти, дори димът, който издишваха големите ти устни, беше тежък… всичко тежеше. За един много кратък миг видях историята ни, като вече отдавна свършила: запознаваме се, влюбваме се, оставам с теб цял живот и ти цял живот говориш точно толкова заповеднически, и точно толкова тежи всич ...