А можеше да не ми подадеш запалката

А можеше да не ми подадеш запалката. Можеше да кажеш: „не, тя не пали, от друг (или от друга) взех огънче. Остави ме сега (или остави ме завинаги)“. И аз щях да си тръгна. Просто така да подмина думите ти. Какво пък. От другиго щях да взема запалка. Все някак щях да си запаля цигарата. Все някакво огънче щях да намеря. Но не, ти каза: „разбира се, заповядай“. Тембърът ти ме срази. Леко настръхнах, но беше зима, нямаше как да забележиш. А и дори да беше… И тъкмо да ми подадеш запалката, дръпна ръката си обратно и с очи, вперени право в моите очи, попита почти заповеднически:

– Нали няма да пушиш, докато вървиш?

Гласът ти беше тежък, погледът ти беше тежък, излъчването ти, движението на цигарата между пръстите ти, дори димът, който издишваха големите ти устни, беше тежък… всичко тежеше. За един много кратък миг видях историята ни, като вече отдавна свършила: запознаваме се, влюбваме се, оставам с теб цял живот и ти цял живот говориш точно толкова заповеднически, и точно толкова тежи всичко твое… и точно толкова и дори повече цял живот палиш огъня в мене… докато накрая запалката се счупва… и се оказва… оказва се непоправимо.

– Нали няма да пушиш, докато вървиш? – повтаряш. Сякаш още по-остро, сякаш още повече дяволско зелените ти очи впиват пипалата на ирисите си в моите зеници.

– Не – отвръщам стреснато. Изведнъж се връщам тук и сега и си давам сметка, че ние сме двама непознати и че най-вероятно такива и ще си останем след тези 2 цигари… А така не искам. Искам историята, която видях в онзи кратък миг… Искам интуицията ми да не ме лъже, че ще бъда до теб цял живот… Искам само да не е права, когато ми нашепва, че нещо ще се счупи… Запалка, коляно, сърце… Не искам нищо да се счупи. Или ако нещо се счупи, да знаем как да го поправим…

– Чувала ли си за Кинцуги? – питаш и се стряскам. Не просто се стряскам. Разтрепервам се с всичко свое точно защото съм чувала за Кинцуги…

– Японското изкуство за поправяне на предмети, които… – започваш да обясняваш.

– Знам… – промълвявам жадно… толкова жадно, сякаш всеки момент ще започнем да се любим… сякаш не сме на улицата, под зимното небе, в късния следобед на януари… сякаш не сме двама непознати… сякаш…

А ти продължаваш:

– Питам те, защото палтото ти е скъсано…

В този момент ми се ще да потъна в земята, но ти продължаваш да говориш….

 
– Скъсано е на много хубаво място, точно до дясното ти бедро… и както е червено, ако го зашием с една златна нишка, ще изглеждаш като някоя облечена Афродита…

– А можеше да не е скъсано – не се усещам как казвам раздразнено.

– Можеше, но е – казваш строго и страстно. И строги и страстни са очите ти, които продължават да ме гледат дяволско зелени… но вече не в очите ми… гледат в червеното ми палто и като че ли вече шият златната нишка там, където трябва… или не трябва да е….

– Златно би ти отивало – усмихваш се – ето, запали, стига съм те мъчил.

Огънчето блесна в очите ми, в очите ти, в сивия януарски ден… а  на мен вече отдавна не ми се пушеше…

– А можеше да не ми подадеш запалката – почти проплаквам… от въодушевление, от срам, от стеснение, от страст, от откровение… Защото това беше откровение… отвъд всяка истина и отвъд всеки апокалипсис… аз те открих.

А ти просто отвръщаш иронично на френски:

– Oui, mais je ne regrette rien.

И аз не съжалявам за нищо, помислих си. Ти се смееш дълго, аз пуша дълго… и хуморът ти е дълъг, но далеч по-къс е моят свян… няколко дни по-късно дълго се любим…

А можеше… можеше да не ми подадеш запалката.